fb      A A A размер шрифт    English English
DAA header img
 
Е-УСЛУГИ


Издания

Изложби


Сигнали за корупция


ЗА ХАРТИЯТА, ГОРЕНЕТО И НЯКОИ ДРУГИ РАЗМИСЛИ
07.06.2019


Повод за тези размисли е поредният 9 юни – Световният ден на архивите. Тази година Международният съвет на архивите обяви цяла една седмица за отбелязване на празника и призова архивите във всички страни да организират различни прояви – изложби, конференции, награждаване на дарители и спомоществователи, да покажат най-ценното от своите фондове. И всичко това под мотото „Designing the Archives in the 21st Century“.

Тук най-първо идва въпросът как да преведем това мото, запазвайки многозначността му, и след това да опитаме да вникнем в него и да го изпълним със смисъл. Поне отчасти. Нека преведем най-простичко този своеобразен призив като „Проектиране на архивите през 21-ви век“. В българския език обаче дизайнът отдавна не се свежда само до проектиране. Означава и създаване на комфорт, и обживяване на пространството, и модерен начин на подредба на естетична, удобна и практична вътрешна и външна среда и още много други неща. Отнасяйки всичко това към архивната сфера, терминът разширява още повече смисъла си. Към основните му значения се прибавят и поставяне на човека в центъра на архивната дейност, и изнамиране на все по-кратки и лесни пътища за достъп и използване на документалните масиви, и превръщане на архивите в публично пространство на знанието и паметта, и разбира се все по-широко интелектуализиране и рационализиране на архивните процеси. Пределно ясно е също така, че архивите на 21-ви век са архиви на постепенното заместване на хартията от дигиталните носители, на електронното архивиране и управление, на радикалното технологично обновление. И тъй като неумолимият ход на времето оставя все по-далеч началото на този век, налага се да се запитаме къде сме ние. Или как тези проекции се отнасят към българската действителност в архивната сфера. Отговорът на този въпрос би могъл да бъде и оптимистичен, и песимистичен.

Оптимистичната перспектива е ясна, защото у нас през второто десетилетие на века работата по дигитализацията в архивите сериозно напредна, а на ниво описания тя практически върви към края си; защото буквално от 2020-та предстои Агенцията да работи по голям инфраструктурен проект в областта на електронното архивиране; защото през последните години немалка част от техниката в архивите беше подновена. От тази оптимистична перспектива не бива да изключваме и инвестицията в човешкия капитал, свързана и с увеличаване на заплащането, на допълнителното материално и морално стимулиране. Защото всичко това създава ново самочувствие, достойнство и сигурност на нас, българските архивисти, без които, както добре знаем, дизайнът е празна работа.

Песимистичната визия насочва към краткия и категоричен отговор на въпроса: Никак! И той не би бил неверен. Защото факт е, че работата ни остава здраво закотвена в хартията, и то само в нея, пренебрегвайки несправедливо магнитните носители, които не липсват в нашите архиви, защото в много малко от хранилищата успяваме да постигнем изискваните стандарти за съхранение на документи, защото издръжката не покрива дори елементарни нужди… И най-вече, защото всички сме наясно, че модерният архив, такъв, какъвто в Международния съвет на архивите си представят архива на 21-ви век, е нещо доста скъпо. И, ако перифразираме текста от Светото писание в този дух, бихме заключили: „По архивите им ще ги познаете!“

Не си ли заслужава обаче да потърсим „светлина в тунела“? Струва ми се, че тя се намира някъде в знаменития антиутопичен роман на Рей Бредбъри „451 градуса по Фаренхайт“. Заглавието му произтича от физическото свойство на хартията да се самозапалва при 451º F (232º С). Пророческата творба на американския класик, издадена през 1953 г., описва тоталитарно общество на бъдещето, в което книгите са забранени и подлежат на изгаряне. За сметка на това режимът поощрява масовото и безкритично консуматорство. Малка опозиционна група от хора-книги се заема с тяхното спасяване и всеки неин член се опитва да запомни колкото се може повече от тях наизуст, за да бъдат те пренаписани след края на това общество и така да бъде запазена книжовната памет на миналото.

Има в действителност голямо сходство между въодушевената група от скитници, описана от Бредбъри, и нас, архивистите, в самоотвержените ни опити да запазим документалното богатство на нацията, често изглеждащи абсурдно в очите на мнозинството. И все пак класикът оставя историята си с отворен край. Главният герой – пожарникарят Монтег – чиято рутинна работа се състои в изгарянето на книги, в критичен момент се оказва непоправимо докоснат от тях. В крайна сметка той се присъединява към революционерите и с общи усилия успяват да разрушат системата. Бредбъри дава възможност всеки сам да избере своя край на алегорията. Но май всички ние предпочитаме оптимистичния? Нали?

Михаил Груев

Честит празник, скъпи колеги! Бъдете здрави и оптимисти!

>>